Денят, в който СССР загуби повече адмирали, отколкото във всички войни

С наближаването на датата 7 февруари искаме да ви припомним една история, държана засекретена чак до разпадането на Съветския съюз. Става дума за случилото се на военното летище Пушкин, недалеч от тогавашния Ленинград, днес Санкт Петербург.

На тази дата, броени секунди след излитането, самолет Ту-104 се разбива още в района на летището, убивайки всички 50 човека на борда, сред които са тринадесет флотски адмирали и трима генерали от Съветската армия. Така, тази дата остава в историята като денят, в който Съветският съюз загуби повече адмирали, отколкото през всички войни в които е участвал.

Нека обаче караме поред …

Предисторията

В началото на февруари 1981 главното командване на военноморските сили на Съветския съюз свиква в Ленинград (днес Санкт Петербург) „оперативно-мобилизационен сбор“ на всички командващи флотовете на СССР. Един от тези флотове е Тихоокеанският флот, базиран в отстоящия на близо 7000 километра от Ленинград Владивосток.

Всички адмирали от Тихоокеанския флот, техните заместници, висшите щабни офицери, заедно дори с част от техните семейства, пристигат в Ленинград на 30 януари 1981 със самолет Ту-104А с регистрация СССР-42332.

Реалният Ту-104А с регистрация СССР-42332 – Снимка: Удалов / Russianplanes.net

„Оперативно-мобилизационният сбор“, председателстван лично от главнокомандващия военноморските сили на СССР адмирал Сергей Горшков, протича успешно, а Тихоокеанският флот е посочен като флот „с най-високо ниво на професионализъм и компетентност“. Накрая на срещата командващият Тихоокеанския флот адмирал Емил Спиридонов получава лична благодарност от адмирал Горшков, и всичко изглежда прекрасно …

След края на срещата, на 7 февруари 1981, всички участници от Тихоокеанския флот са вече на военното летище Пушкин, откъдето трябва да излетят за обратния полет към базите си във Владивосток.

Въпреки снежния ден, летището е изчистено „до блясък“, защото освен висшите военни, на изпращането присъстват и „отговорни другари“ от Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС).

Катастрофата

С цялото командване на съветския Тихоокеански флот на борда си, тогавашната гордост на съветската авиация – Ту-104 – запуска двигателите си и рулира към пистата за излитане.

Екипажът е съставен от доказани пилоти с опит. Командир на полета е 50-годишният подполковник Анатолий Инюшин, зад гърба на който стоят над 8000 полетни часа, 5730 от които на Ту-104. Втори пилот е 28-годишният старши лейтенант Владимир Послихалин, а щурман (навигатор) е 33-годишният майор Виталий Суботин.

В 16:00 местно време „Тушката“ (както някои галено наричат самолетите на Туполев) се засилва по пистата за излитане, и въпреки че отстрани разбегът изглежда по-дълъг от очакваното, накрая самолетът се отлепя от пистата и полита. Няколко мига след това обаче той „навирва нос“, рязко се накланя надясно, завърта се почти по гръб, и съвсем буквално пада обратно на земята, превръщайки се в огромно огнено кълбо.

Пожарните служби не са в състояние да загасят пожара в продължение на близо час, защото машината е заредена „до горе“ с над 12 тона гориво за дългия полет.

Всички намирали се на борда 50 човека – 44 пътници и шестчленен екипаж, загиват. При катастрофата по чудо оживява единствено старши лейтенант Валентин Зубарев, който в момента на катастрофата е бил в остъкления отсек в носа и е изхвърлен от самолета при удара в земята. Той обаче също издъхва от раните си още на път за болницата.

В катастрофата наведнъж загиват тринадесет адмирали, трима генерали, дванадесет капитани първи ранг и полковници от армията на СССР. За справка, при бойните действия от всичките шест години на Втората световна война, Съветският съюз губи общо четирима адмирали, а само в тази катастрофа загиват тринадесет!

Разследването

Разследването започва мигновено, а случаят е засекретен и за него забранено да се говори пред цивилни. В пресата се прокрадва единствено кратка дописка, че „известен брой адмирали, генерали, офицери, мичмани, матроси и служещи от Тихоокеанския флот са загинали при изпълнение на служебните си задължения“.

Първата реакция на военните е, че вероятно се касае за „вражески терористичен акт“. Дори и фанатизираните военни обаче бързо стигат до извода, че при всички предприети мерки за сигурност и секретност, такова нещо е просто невъзможно.

Разследващите почти веднага откриват два странни факта. Първо – самолетът е отлепил от пистата при скорост само 185 км/ч, с цели 40 км/ч по-ниска от минимално необходимата за излитане, и второ – отлепянето от пистата НЕ е било причинено от действие на пилота. С други думи, командирът Анатолий Инюшин не е бил изтеглил щурвала към себе си, както би действал при нормално излитане. Тогава какво се е случило и защо самолетът е отлепил от пистата без команда от пилота?

Причината бързо става ясна: машината е била сериозно претоварена, а товарът е бил погрешно разпределен така, че центърът на тежестта е бил изместен в задната част, далеч от възможностите за компенсиране от страна на пилотите. Поради изместения към опашката център на тежестта, Ту-104 самопроизволно е отлепил от пистата при много по-ниска скорост и при ъгли на атака далеч надвишаващи приемливите за излитане.

Затова, почти веднага след отлепянето от пистата, самолетът влиза в задкритични ъгли на атака, получава пълен аеродинамичен срив и се разбива точно осем секунди след излитането.

Истинската причина

За да може обаче човек, който не е живял „в условията на социализма“, да разбере истинската причина за тази катастрофа, са нужни малко пояснения.

Характерен за тези времена в СССР е дефицитът на най-елементарни продукти. В тези времена в руския език дори се появява специално понятие – „колбасная электричка“ (в свободен превод – „саламен влак“). С този „термин“ наричали влакове или автобуси, с които хората от по-отдалечените краища на СССР пътували до големите градове като Москва или Ленинград, откъдето единствено е можело да се купят такива „луксозни стоки“ като плодове, колбаси, телевизори, перални машини, или дори тоалетна хартия.

Разследващите катастрофата, обезглавила съветския Тихоокеански флот, бързо откриват предишни рапорти на командира Инюшин, в които той докладва че редовно е принуждаван от висшестоящи военни да лети с претоварен самолет, в който редовно имало неща като перални машини, телевизори, мебели, или едрогабаритни автомобилни части. Всички тези доклади така и останали без последствия.

Същото се е случило и на злополучния 7 февруари 1981. Според очевидци, практически всички висши военни и техните семейства са се възползвали от пътуването си до Ленинград за да напазаруват всичко, което са могли. В самолета били напълно безразборно натоварени всякакви „напазарувани“ от военните стоки, включително цели мебелни гарнитури, телевизори, перални, и дори щайги с портокали.

Когато командирът Анатолий Инюшин неколкократно се възпротивил и поискал поне да има повече ред при товаренето, му било отговорено: „Вашето място е зад щурвала! Какво е някакъв пилот пред адмирал, та дори и пилотът да е подполковник?“

Освен да нарушават законите на авиацията и на морала обаче, съветските адмирали явно решили, че могат да пренебрегват и законите на физиката.

Последната „черешка на тортата“ (и пирон в собствения си ковчег, заедно с ковчезите на други 49 човека) поставил лично командващият Тихоокеанския флот адмирал Емил Николаевич Спиридонов. Накрая той разпоредил в самолета да бъдат натоварени допълнително и два 500-килограмови рулона печатарска хартия. Във Владивосток просто нямало такава хартия, а флотът се нуждаел от хартия за да печата своите документи. Разбира се, тежащите общо цял тон рулони отново били натоварени безконтролно и дори не били надеждно закрепени в товарния отсек.

Според разсекретеното едва след разпада на Съветския съюз разследване, вероятно при засилването по пистата именно тези рулони са се придвижили назад в багажното отделение, измествайки центъра на тежестта на и без това претоварения самолет далеч извън възможностите на пилотите да противодействат.

Семействата на загиналите в катастрофата получават официални известия за гибелта на своите бащи, дядовци и съпрузи едва 16 години по-късно, през 1997, от по това време вече руската държава.

Предприетите „мерки“

Разбира се, макар и отново забулено в пълна секретност, командването на Съветската армия взима някои решения, с цел подобни трагедии да не се случват в бъдеще.

Първото решение е Ту-104 да бъде окончателно изведен от експлоатация. Ту-104 отдавна вече е бил станал печално известен като изключително ненадежден самолет, в резултат на което гражданската авиация спира експлоатацията му още през 1979.

Освен това се забранява висши армейски командващи да летят в един самолет заедно със своите заместници. Забранява се и с военни самолети да бъдат превозвани каквито и да било цивилни, включително и семействата на военните, въпреки че и дотогава това никога не е било разрешено.

Макар също никога да не е било разрешено, отново изрично се забранява военнослужещи да превозват с военни транспортни средства лични вещи и товари.

През 1996 обаче се разбива военнотранспортен Ан-12 и в катастрофата загиват 17 военнослужещи, включително командващия ленинградския гарнизон генерал Сергей Селезньов. По-късно разследването разкрива, че самолетът е бил сериозно претоварен, а извън военните товари, машината е превозвала строителни материали за вилата на генерала и неговия личен автомобил.