Четвъртият полет

авторът Андрей Агаин

Поляната за кацане беше покрита с крила. Пилотите бяха накацали в последните няколко минути, бързайки да изпреварят приближаващия се дъжд. Децата сгъваха крилата, бързо и прецизно. Правеха го всеки ден. Често се караха помежду си, когато идваше време да си поделят спечелените пари. Някой от тях бяха назначени за „постоянни сгъвачи“, и те много се гордееха с това пред другите, които бяха просто „случайни сгъвачи“. Но и едните и другите не ходеха на училище. Бедността ги принуждаваше да работят още от малки, а и парите които изкарваха от сгъването на крилата, бяха много повече, отколкото печелеха техните родители. Туристите, особено европейските, които виждаха това, бяха доста объркани. Те обикаляха из Непал, Тибет и Индия за да търсят смисъла на живота, а се натъкваха на още по-безсмислен живот, изпълнен с мизерия и мръсотия. Това разбиваше на пух и прах техните теории, представи и планове, и изгубили първоначалния си устрем, зацикляха в безвремието, потънали в нежната прегръдка на марихуаната.

От европейските им дрехи не беше останала и следа. Бяха облечени със странни одежди, които се считаха за непалски, но никога никой непалец не можеше да видиш облечен с тях. Прическите им, тип „раста“, бяха лесни за поддържане. Нямаха нужда от ежедневни грижи. Просто ги измиваха веднъж в годината. Тия търсачи на щастие още от ранно утро се появяваха с леко размазана усмивка и блуждаещ поглед, зареян някъде из върховете на Анапурна. А видът на ресторантчетата, в които седяха, би докарал внезапен инфаркт на който и да е служител на ХЕИ. Мръсотия и прах. Навсякъде. Рекламните брошурки представяха красиви пейзажи, синьо небе, величествени планини, но преди да достигне до тях, редовият турист трябваше да вдиша много прах.

Това не спираше огромният наплив от туристи, прииждащи от всякъде и търсещи предизвикателства. Мъжете се отдаваха на хашиша, а бледоликите туристки си наемаха местни водачи, и попаднали във вихъра на флирта, не си губеха времето с празни приказки. Не чакаха да ги канят, а атакуваха направо.

Tрекингите и рафтингите почти винаги завършваха в стаята на мургавите плейбои. На следващият ден приятелките се срещаха на кафе, споделяха си на ухо заговорнически подробностите от ноща, и гръмко се кискаха. Да, планината някак си сближава хората.

Пилотите бяха в добро настроение. Последният полет беше приключил. Третият за деня. Вече дрънчаха бирените бутилки, коментираше се как някакви соло-пилоти режели термиката във всички посоки и правели летенето много опасно. Някои от пасажерите гледаха току що направените снимки, и бяха видимо много доволни, предвкусвайки удоволствието от поставянето им във фейсбука. Приятелите щяха истински да им завиждат. Имаше и един доста притеснен пасажер-китаец, който се извиняваше на пилота за това, че беше повърнал върху камерата му, и тя най-вероятно скоро нямаше да проработи.

Китайските туристи бяха едни от най-желаните пасажери. Добродушни, без много изисквания, някак си по детски наивни и усмихнати, винаги пазарящи се за цената, но готови на сделка. На тях се крепеше по-голямата част от брутния вътрешен продукт на Непал, а също така и приходите на компаниите за тандемни полети. Без китайските туристи, бизнесът щеше да замре.

Микробусите бяха дошли и чакаха. Шофьорите също чакаха. Трябваше да натоварят раниците. Последното товарене за деня. Те бяха много уморени. След три изкачвания до върха на планината, в жегата и прахта, през задръстените улици, без правила за разминаване, действащи всеки път различно, според обстоятелствата. И те, както пилотите, не бяха имали време да обядват. Всеки ден беше надпреварване с времето. Няколкото часа, през които можеше да се лети, трябваше да бъдат изцедени до край. Непрекъснато трябваше да се бърза, защото всеки следобяд слънцето се скрива зад облаците, появява се гръбен вятър и полетите трябва да са приключили преди него.

Графикът беше толкова сбит, че нямаше време даже и за сандвичи. В промеждутъка, докато едните пасажери слизаха а другите се качваха в буса, пилотите на бегом отиваха да купят по някаква закуска, вода, и обратно в буса, на път за следващият полет. Това бързане изморяваше пилотите. Изморяваше ги жегата и прахта. Изморяваха ги и дните, когато имаше само бълбукания и няколко десетки крила трябваше да останат в единствената термика тридесет минути, колкото беше продължителността на полета. Пасажерите бяха платили за това и не ги интересуваше как ще се справят пилотите. Те бяха длъжни. И пилотите правеха каквото могат. Стържеха до безкрайност, в един и същи завой, на едно и също място. Често си поглеждаха часовниците, времето се нижеше бавно, нереално бавно. Стрелките бяха като залепени с лепило и не помръдваха.

В дни като тия, пасажерите не бяха доволни. Те очакваха да се издигнат високо над Хималаите, да разгледат снежната планина от 7000 м височина, където въздухът е чист и снимките ще станат кристални. След това можеха да направят една обиколка на „Fish tail“ и да се приберат за следобедният чай. А какво получаваха те?? Полет над върховете на дърветата. Отгоре на всичко инверсията беше толкова мътна, че езерото трудно се различаваше къде е, а Хималайската верига изобщо не се виждаше зад облаците. Някои от пасажерите даже се съмняваха, че тя съществува, и може би беше само рекламен трик на туроператорите, използвали фотошоп за да я поставят в брошурите.

Но днешният ден не беше от слабите. Парапланерите бяха успяли да се издигнат достатъчно високо и да летят достатъчно дълго. Предфронтовият въздух беше турбулентен, термиките мощни и злобни-нещо необичайно за това място. Повечето от пасажерите бяха поискали да кацнат преди изтичане на времето. Денят се променяше. Сутринта всички върхове се виждаха за няколко часа, но по-късно небето бързо се покри с тъмни облаци, които увиснаха над „Green wall“ и се свлякоха по стръмните дерета чак до дъната им.

Телефонът на един от пилотите иззвъня. Обаждаха се от офиса. Имаше пасажери за четвърти полет. Настъпи мълчание. Всички вдигнаха погледи към небето над планината. То изглеждаше зловещо. Нямаше парапланерист, на които да му се искаше да е там в тоя момент. Оловните облаци бяха натежали от дъжд, враждебни и страховити. Почти всички пилоти отказаха полета. Никой не можеше да ги упрекне за това. Но всяка компания си има по двама-трима топ-пилоти, които бяха гордостта на компанията. В трудни моменти и с трудни пасажери, компанията се обръщаше към своите топ-пилоти. Тя разчиташе на тях. Те можеха да преценят най-добре какво трябва да се направи, и мнението им се приемаше безусловно. В тоя момент те трябваше да вземат бързо решение. И те решиха. Качват се до старта и там ще действат според обстоятелствата. Шофьорът натовари само техните раници и те потеглиха. Никой не говореше.

Бусът спря пред офиса. Пасажерите бяха там. Индийци и непалци – двама мъже и две жени. По всичко личеше, че са от богатите. От ония, дето се перчеха с новите си джипове, айфони, и 80 инчови плазми. Досущ като българските новобогаташи, окичени с ланци, с високомерно поведение, лошо възпитание, и лъхаща простащина. Тая прослойка, достойна за презрение, по необясними причини се беше превърнала в пример за подражание на цяло едно поколение. И нямаше никакви изгледи нещата да се променят скоро. Може би след време, когато започнат да се клонират хора, те ще бъдат по-съвършени. Ще им се „инплантират“ повече положителни качества, макар и само едно да би било достатъчно-морал.

След като всички се натовариха, шофьорът подкара към планината. Караше бързо, от време на време спираше внезапно, разминавайки се на сантиметри с насрещните коли, и пак даваше газ. По предното стъкло се появиха първите капки дъжд. Планинският път беше тесен, осеян със завои, и разминаването с камионите и автобусите винаги изискваше особени маневри, които плашеха туристите. Те недоумяваха на какви принципи беше организирано движението тука, и как при тоя хаос ставаха толкова малко катастрофи. Насреща по пътя се появиха две таксита, натоварени с парапланери. Те слизаха от планината. Вътре имаше няколко соло-пилоти, повечето начинаещи. Шофьорите спряха. От такситата казаха, че няма смисъл да се качват. На старта не ставало за излитане. Пилотите не отговориха нищо, само се спогледаха. Това беше достатъчно, бяха си казали всичко.

Единият oт тях се обърна към шофьора и кимна с глава. Шофьорът подкара, той знаеше че трябва да бърза. На следващия завой внезапно се появи автобус. Двете коли нямаше да могат да се разминат и спряха. Автобусът трябваше да се върне малко назад. Той включи на задна и леко заотстъпва. Беше претъпкан с хора. Непалци, идващи от близките села в планината. Изглеждаха странно, като че ли от друга епоха. Някои бяха на покрива, други висяха от вратите, и туристите очакваха те всеки момент да паднат, но те си висяха там, неподвластни на гравитацията. Микробусът потегли бавно, на пресекулки, ту спираше, ту тръгваше отново, мъчейки се да се провре през тясното пространство между автобуса и почти отвестния склон на пътя. В купето се усети задушливата миризма на изгоряло феродо. Разминаха се. Микробусът продължи по стръмния път, от които при хубаво време се откриваха невероятно красиви гледки, но сега пейзажът изглеждаше потискащо.

Асфалтът свърши и започна черният път. През няколкото месеца проливни дъждове по време на мусона, природата беше оставила своите грозни следи по планината. Огромни канари се бяха откъртили и изтъркаляли по склона. На няколко места свлачища бяха помели всичко, включително и пътя, който сега беше покрит с остри камъни, оголени и стърчащи над слоя финa прах. Микробусът подскачаше по тия камъни, подскачаха и пътниците, закрили уста и нос с блузите си, мъчейки се да се предпазят от прахта. И това се случваше всеки ден. По три пъти на ден. Прахта и слабите термики помрачаваха до известна степен иначе щастливият начин на живот на пилотите. Живот, за който всички останали им завиждаха. Завиждаха им за просторния и безграничен офис, в които си прекарваха работното време. Завиждаха им на свободата, която туристите никога не биха имали, защото не им достигаше смелост да последват мечтите си. Завиждаха им и заради момичетата, които харесваха пилотите. А момичетата ги харесваха заради това, че бяха различни от останалите. Бяха близки до образа, който всички момичета още от тинейджърска възраст си изграждат в съзнанието за своя герой. И през целия си живот търсят да го срещнат. Понякога даже си мислят че са успели, но скоро и неизбежно идва разочарованието. И търсенето продължава с нова надежда. Никой не иска да повярва, че идеалният образ не съществува в действителност, а само в мечтите.

На старта беше тихо. Никакъв полъх. Листата на бамбука, които обикновенно се поклащаха и при най-слабия повей на вятъра, сега стояха напълно неподвижно. Дъждът бързо приблибижаваше, вече беше достигнал до най-близкото ребро на планината. Хималайската верига беше закрита от буреносни облаци, черни и грозни, вдъхващи страх. Долината на север се губеше в плътната стена на пороя. Над езерото, един последен слънчев лъч проблясваше и огряваше повърхността. Тоя лъч даваше малката надежда на пилотите, че може би все още имат някакъв шанс да излетят.

Нямаше време за губене. Съвсем скоро, и изведъж, щеше да задуха вятър, идващ от към планината – възможно най-лошата посока. Ако успееха да излетят преди него, той щеше да ги настигне във въздуха. Ако не ги настигнеше във въздуха, щеше да ги настигне на кацането, и кацането щеше да е по вятъра.

Двете пасажерки, с телосложение на сумо-борци, нямаше да се затичат на старта. Те нямаше даже и да ходят. Пилотите знаеха това много добре. Те бяха добри, едни от най-добрите, летяли с много пасажери. Нужни им бяха само няколко минути за да разберат кои какъв е. Можеха да прочетат страха в очите. Знаеха, че тоя страх понякога действа парализиращо, и вместо да се затича, пасажерът просто сяда, заради прималялите си и треперещи крака. А разстоянието за излитане от старта на „Сънрайз“ е само три крачки. На четвъртата си на ръба. На петата … или във въздуха, или долу, няколко метра под старта.

Пилотите бързо разпъваха и подреждаха нещата. Нямаше време за рутинните проверки. Надяваха се шпилките на запасните парашути да си си на мястото. Трябваше да се бърза. Да се бърза. А пасажерите искаха да се снимат. Те всъщност и за това бяха дошли. Самият полет нямаше голямо значение за тях, основното беше снимки и видео. Нали трябваше да се покажат пред приятелите си, които пък трябваше да им завиждат. Пилотите се спогледаха. Това правеше полета още по-труден. Може би най-трудният. Едните от пилотите щяха да помогнат на другите при излитането. На последния нямаше кой да помага. Той трябваше да се справи сам.

Две от крилата бяха разпънати, и пилотите бяха готови, държаха А-коланите. В тоя момент, парапланерът и пилотът се бяха сляли в едно. Връзката беше дълбока. От купола, през вървите, през дланите, във вените, в кръвта, мускулите, нервите и мозъка. Тая връзка беше създавана много години, след стотици излитания. Бяха преживяли трудни моменти. Понякога бяха правели грешки, понякога обстоятелствата бяха ги побеждавали. Но всеки път бяха се справяли. Щяха да се справят и сега. Макар и за миг да се появи оная предателска мисъл: „може би крилото няма да се вдигне“, те бързо я изтриха от съзнанието си, защото ако бъде оставена, тя можеше да провали всичко. Както се случва при слабите хората в трудни моменти. Колебанието бързо измества увереността, появява се страхът, който като тъмен облак покрива всичко, парализира тялото. Целта вече не се вижда. Решителността е смачкана, а твърдостта е заприличала на кашкавал, оставен на слънце. И тук е границата, която разделя пилотите на две. Едните не успяват да се преборят със страха, казват си, че е време за бира, и прибират парапланера. А другите излитат.

Единият от пилотите каза „GO“. Пасажерката не помръдна. Пилотът я избута и направи две крачки. Крилото се отлепи от земята, но само дясната половина. Левият стабилизатор се закачи на някакъв бурен. Проклетите бурени. Винаги се появяват в трудни моменти, за да ги направят още по-трудни. А в живота има много бурени, много повече от цветята. Пилотът направи още една крачка, пасажерката седна на земята, куполът тръгна наляво и в последния момент буренът се отскубна от земята. И още една крачка. Парапланерът се издигна над главите им, много наляво. Сбруите се повлякоха по земята, достигнаха ръба, всичко се гмурна напред и надолу, потъна за миг под нивото на старта, телата минаха през върховете на храстите, и … излетяха. Останалите на старта си отдъхнаха. Истинските пилоти винаги бяха съпричастни с другите. Те преживяваха заедно с тях трудните мигове, пулсът им се покачваше заедно с тях, и се радваха, когато другите успяваха. Само жалките хора злорадстват над грешките на добрите. Трудно прикриват ехидната си усмивчица, която разкрива техните мисли и чувства в тоя момент. Но злорадстващите никой не ги обича. Те нямат приятели, а ако имат, то те също са злорадстващи.

Без да се бави излетя и вторият пилот. Двете крила бързо се отдалечаваха от старта. Прелетяха над бамбука, над ламаринените покриви на бедняшките къщурки, над децата, които винаги се радваха и викаха към прелитащите крила, прелетяха и над мястото с дежурната термика, но тя отдавна беше угаснала. Пилотите обърнаха поглед назад, с надеждата да видят излетяли и останалите двама. Но над старта нямаше крила. Дали всичко беше наред? Дали някой не беше паднал под старта? Те достигнаха реброто, зад което вече нямаше да могат да виждат старта. Последен поглед назад. Като че ли нещо се мярна между дърветата. Няколко секунди и над върховете се появи единият купол. Издигна се и пое към езерото. След него се появи и последният парапланер. Да. Бяха успяли да излетят и сега всички се бяха устремили напред, колкото може по-бързо и по-далече от приближаващата се буря. Дъждовните капки, едри, но все още не много на гъсто, заудряха като съчми. Повърхността на езерото се набразди от внезапно появилият се вятър. Той идваше от север, странично на поляната за кацане, и кацането щеше да е трудно.

Обикновено тандемите правеха захода за кацане от запад, но сега трябваше да обърнат посоката. Първият парапланер приближаваше мястото. Пилотът направи завой и снижи височината, но спускащият се по склона вятър прекалено много свали парапланера и той не можа да долети до поляната. Кацна в съседната оризова нива. Останалите пилоти видяха това и вече бяха по-подготвени. Дойдоха до поляната с повече височина и кацнаха един след друг. Децата ги посрещнаха и почти се сбиха кой да сгъва крилата. А крилата нямаше смисъл да се сгъват, те бяха мокри и трябваше да се сушат. Пасажерите се радваха. Бяха оцеляли. В следващите дни и седмици имаше какво да разказват. Радваха се и пилотите. Те бяха успяли. И те имаха какво да разказват след време, когато се събираха с приятели, и разговорите станеха много турбулентни, колапсите винаги осемдест процентови, а празните бутилки от бира не се побират на масата.

В далечината един облак от прах бързо се движеше и следваше посоката на пътя. С приближаването му все по-ясно се виждаха очертанията на микробуса, а прахта все повече намаляваше, докато изчезна напълно, измита от изсипалия се дъжд. Пасажерите и пилотите се натовариха и потеглиха по мокрия асфалт, а дъждът продължаваше да се излива, сякаш се опитваше да измие цялата мърсотия трупана с години по тия места.

Андрeй Агайн